СВОБОДНО ВРЕМЕ

31 г. след промяната: Търсят се лидери, не нови Тошисти

31 години след началото на прехода България все така страда от криза на лидери. Падането на комунистическия режим на 10 ноември 1989-а даде надежда на цяло поколение, че хората вече ще държат в свои ръце собствената си съдба. Оказа се, че свободата е тежка корона и не е за всяка глава. Нароилите се в годините на продължаващия четвърто десетилетие преход партии не успяха да излъчат истински лидери, а на изборите хората търсеха да разпознаят по-скоро поредния ​вожд или месия, който сам да реши проблемите на страната, а не да изпратят във властта своите най-добри представители. В резултат политиката се превърна в начин на употреба на властта, а демокрацията създаде нови авторитарни властници вместо лидери на гражданското общество.

Заради несбъднатия социален просперитет безспорните успехи на демокрацията остават на заден план за българите. Чувството за разочарование и носталгия към социалистическото минало доминира над усещането за свобода.

В последните месеци обаче улицата се събуди, за да покаже на политиците, че така повече не може. Младите изглеждат все по-готови да поемат съдбата си в свои ръце и да излъчат новите лидери. Проблемът е, че те трябва да се легитимират чрез избори, както повеляват законите на демокрацията и Конституцията. И на дневен ред отново изниква въпросът за представителство и промяната на политическата класа у нас.

Тези, които от години са на властовия терен, явно са изгубили възможността да говорят извън политиката, което е първият признак за ерозия на една демокрация и криза на лидерския потенциал. От това произтича и отказът на кандидат-лидерите да търсят диалогичност и да осъзнават отговорността, която идва с позицията, за която се борят.

Примерите са много – един от най-рейтинговите лидери днес атакува институциите и цялата концепция за държавата, другият е готов да ремонтира Конституцията без никакви гаранции, че ще създаде по-добра, трети използва лидерството единствено като инструмент за влияние в гонене на личния си просперитет, четвърти е склонен да отхвърля и дискриминира всеки различен сред сънародниците си. И точно невъзможността да погледнат над политическата си позиция сближава опасно всички актуални герои на деня. За това днес нямаме лидерски сблъсъци, а просто множество версии на една и съща управленска концепция. Властта, която идва с лидерството, се превръща в самоцел. Тя дава лице на безличния, увереност на глупавия и кураж на страхливия. Всички те обаче са преходни лидери.

В периоди на големи предизвикателства, какъвто преживяваме и днес около пандемията с коронавируса и икономическата криза, истинското лидерство е възможно само на основата на личния пример.

В тези условия лидерът е длъжен пръв да прави това, към което призовава своите последователи. Истинският политически лидер се характеризира със способността да се грижи за хората, които води, да им помага да решават проблемите си и да пази като най-голяма ценност тяхното доверие, че няма да ги предаде, нито ще стане безразличен към тях. Нещо като Месията, но не съвсем.

31 години са достатъчно време, за да сме се научили как да различаваме отговорния, знаещ и можещ лидер от Вожда, който смята, че е несменяем, а властта му се полага по право. Лидерът винаги е отговорен към тези, които води, и никога не се самозабравя в собственото си политическо и житейско благополучие.

До следващия тест за това как владеем инструментите на демокрацията и гражданското общество остават броени месеци. Ако пак се провалим в опита да отличим лидера пред урните, няма за какво пак да излизаме на улицата и да виним световната конспирация за всичките си национални и лични несгоди.

Търсете лидера, не Вожда.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *