СВОБОДНО ВРЕМЕ

Нешка Робева: Сбогом, Черна, сбогом, красавице. Срамувам се, че съм човек

Сбогом Черна, сбогом красавице.

Срамувам се, че съм човек… Срамувам се…

С тези думи Нешка Робева се прощава с един от любимците си, който загуби заради човешка злоба и безсърдечност. Нейната красива Черна, коята Робева е приютила от улицата, е починала от човешка ръка, от отрова, нарочно подхвърлена, за да погуби кучето.

В памет на Черна, а и за да накара хората да се замислят над стореното зло, Робева разказа историята на Черна. Онази, която започва от странното им запознаство:

Черното.

Миналата пролет се завъртя при нас – на вилата. Наблюдаваше ни отдалеко и много предпазливо, изчаквайки да се отдалечим, грабваше подхвърлената филия… Рада /внучката/ ме уведоми, че е мъжко и много красиво. Аз не го намирах за толкова красиво – мърляво, страхливо, проскубано с някакъв неопределен, уж черен цвят.

Мъжкар!

Даже не положихме усилие да го кръстим…

След месец два, когато Маша ни „дари“ със седем палета, пак Рада, ме уведоми, че Черното, се оказва, че е Черна, защото я видяла в съседното лозе със седем… „Много сладки, ама, бабо, много сладки“.

Баба ги прибра. Е, където 7, там и 14.

Благодарение на добри хора, отгледахме и намерихме семейства на 14те мъничета – Машините и на Черна.

От тук нататък, Маша пое грижата за двете котета и Мима /от гробищата прибрахме едно красавче/ Черна прехвърли цялата си любов към мен. Тя настояваше и ежедневно, ежечасно, ако можеше, дори ежеминутно, би ме убеждавала в предаността си и безкрайната си любов… Обикновено след подобни ласки, които не винаги успявах да избегна, скачах в пералнята.

Постепенно Черна напълня, лъсна и заглади косъма и се превърна в черна красавица.

Черна – така си остана името й. Когато й се скарвах за нещо, тя лягаше по гръб, свиваше предните лапи и сякаш казваше: „Прави с мен, каквото решиш“… На командата „Седни“, Черна лягаше, притискаше се към земята, въртейки опашка…

Тази вечер, събирайки цялата компания за вечеря, в тъмното чух скимтене. Беше на метри от мен…

Когато приближих – видях Черна… Лежеше, агонизирайки… Някой беше хвърлил отрова…

Кой?! И защо?!

Въпроси, които пулсират и сякаш ще пръснат главата ми…

Кой…?!

Защо…?!

Сбогом Черна, сбогом красавице.

Срамувам се, че съм човек… Срамувам се…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *