СВОБОДНО ВРЕМЕ

Получих инфаркт в Мадрид и разбрах как ти спасяват живота в белите държави

Поучително четиво за здравния министър Таня Андреева, която едва ли ще отговори на въпроса кога ще ги стигнем испанците

Нейко Решовски е учител по български език и литература в професионалната гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров” в Бургас. Той е само на 49 години, но вече можеше да не е между живите, защото точно по Коледа получава инфаркт. Има обаче една малка подробност – по това време Решовски е в Мадрид, на гости на дъщеря си, и в дома му пристига испанската „Бърза помощ”, попада в испанска клиника и за него се грижат испански лекари и медицински сестри. Разликата между техните и нашите болници толкова го шокира, че той решава да опише подробно целия си случай отначало докрай. Публикуваме го с незначителни съкращения и редакция, а изводите всеки може да си направи сам.

Обадихме се на телефон 112. Разговорът продължи около 15 минути. Първо говорихме с оператор, на когото обяснихме случая в общи линии. Той ни свърза с лекар, на когото обяснихме същото, но доста по-подробно. Последва свързване с друг лекар, на когото обяснихме същите подробности. Помолиха ни да затворим и да изчакаме да ни потърсят, след като двамата медици се консултират помежду си. След няколко минути се обадиха, за да кажат, че трябва да чакаме екипа на домашния си адрес.

Виж и това:  Чувствам се безпомощна срещу наглостта, циничността и дъното, което българският лекар е ударил

След още 15 минути дойдоха трима души, които изпълниха стаята с различни апарати, необходими за диагностициране и първа помощ при проблеми със сърцето. Може би повече от четиридесет минути ми оказваха първа помощ и ми правиха изследвания на място. Оказа се, че в екипа има един лекар и двама парамедици, специализирали в определени области. Отиват на адреса на пострадалия, оборудвани с всичко необходимо. Процедурата е по-бавна, но по-ефективна.

След като приключиха с всичко, се обадиха да дойде линейка. Вече ми бяха поставили твърда диагноза – инфаркт, и колата трябваше да е оборудвана с нужното за инфаркта. Линейката пристигна. Поставиха ме на инвалиден стол и ме свалиха с асансьора във фоайето на сградата. Долу ме прехвърлиха в количка и ме качиха в линейката, която обаче се оказа повредена и повикаха нова кола. През това време двата екипа бяха около мен и следяха всяка моя реакция. Аз щях да пътувам с линейката, а дъщеря ми с екипа парамедици от спешна помощ. Потеглихме със сирени и след половинчасово пътуване пристигнахме в Университетската кралска болница в Алкоркон. Порази ме големината на сградата – няколкостотин метра дължина, на три-четири етажа, широки коридори с коледна украса във всяко от многобройните фоайета. Още вкъщи ми бяха инжектирали доза морфин, а в интензивното повториха дозата и ритмично и организирано започнаха да си вършат работата.

Помня, че около мен обикаляха около 20 души – четирима лекари и множество медицински сестри. Не знам колко време продължи всичко това, защото бях център на събитията и непрекъснато се налагаше да правя нещо. След около час дойдоха две от лекарките, с изключително самодоволен вид. Носеха един мобилен телефон с включено хендсфри. Оказа се, че са намерили телефонния номер на работещ в Испания български лекар. Позвъниха му, подадоха ми едната слушалка, а другата сложи едната лекарка. И започнаха подробно да ме разпитват за обстоятелствата, при които съм получил инфаркта. Жената задаваше въпросите, българският лекар ми ги превеждаше, аз отговарях и той отново превеждаше, но на испански, на лекарката.

Когато по-късно попитах лекарката защо не използваха дъщеря ми за преводач, при положение, че е тук, в болницата, ми отговориха, че по никакъв повод не би трябвало да притесняват нито мен, нито близките ми. А телефона оставиха над главата ми до края на престоя ми в болницата – инструктираха ме, че мога да звъня на непознатия български лекар по всяко време на денонощието, по всякакъв повод, свързан с лечението на инфаркта ми.

Виж и това:  Колко време ще ни пазят ваксините от COVID-19?

Да си призная честно , това ме впечатли страшно много. Почувствах се наистина уникален и специален и това чувство се затвърждаваше в мен до края на десетдневния ми престой в болницата. Всички много се грижеха за мен.  Преди всяко действие ми обясняваха какво предстои и какво ще почувствам. Пристъпваха към действие чак, когато се уверяваха, че съм разбрал всичко. И това се правеше непрекъснато, по 20-30 пъти на ден, от абсолютно всички – от санитарите, сестрите и лекарите.

Друго събитие, което ме порази, се случи отново през първия ден: старшата сестра на отделението, една перуанка – Лили, дойде до леглото ми и прекара с мен повече от час, записвайки си тридесетина български фрази и техните отговори, за да може да общува с мен на моя език. След два дни ме заговори и на руски. Оказа се, че в отделението са приели руснак. Бях много доволен, че успях да й помогна да си направи поредния разговорник.

За пръв път се налагаше да лежа в болница. Персоналът винаги ни говореше с широки усмивки, шеговито и добронамерено. Това се предаваше и на пациентите и колкото и сериозни да бяха диагнозите ни, всички се усмихвахме и бяхме в настроение. Понеже лежах в болницата след Коледа – преди и по Нова година и след това, настроението си беше празнично. Хората бяха във ваканция и свижданията продължаваха до късно. Коридорите и стаите ехтяха от смехове и говор и след полунощ. И никой не повишаваше тон, не им се караше, не ги притесняваше по никакъв начин.

На всеки половин час в стаите влизаше някой за определена процедура – и по-рядко – само за да ни пита как сме. Първото, за което подробно ни инструктираха, бяха функциите на таблото над всяко легло. Най-важното беше да разберем кое е копчето за викане на персонала и да обещаем, че ще го използваме и по най-незначителния повод. Гледаха ни в очите, очакваха всяко наше желание и го изпълняваха бързо. Поне 3-4 пъти в денонощието ни посещаваха лекари.

Отношението на младите към утвърдените медици беше на изключително уважение и огромен респект. Целият болничен персонал познаваше задълженията си и стриктно ги спазваше. Различните дейности изискваха да ги изпълняват различни по ранг медицински длъжностни лица. Нито веднъж не видях някой да изпълнява чуждите задължения.

Виж и това:  Чували ли сте за таен тунел, който прекосява България: Мистерията е разбулена

Всеки ден ни сменяха чаршафите, пижамите и кърпите за баня. Имах и следното куриозно преживяване: след вземане на кръв от вената на ръката, две- три капки изцапаха ръкава на пижамата ми. Видя ме една от сестрите и незабавно ми донесе чиста. Понеже се изцапах втори и трети път, историята се повтори и потрети. За половин час смених три пижами – без някой да ми крещи или да ми се мръщи.

Хранеха ни пет пъти в денонощието – трите основни и две междинни закуски. Всичко, което ни поднасяха за ядене, беше произведено в Испания. Всеки пациент имаше отделно меню – моята храна беше различна от тази на съквартирантите ми. На всяка табла поставяха листче с името на пациента и пълното му индивидуално меню, за да може да се сверява и да се реагира при грешка.

Седмица по-късно ме вкараха за няколко дни в една от модерните болници в Бургас. От всички пациенти в отделението, само аз и един мъж, който беше лежал в софийската „Токуда”, не бяхме в захлас от обстановката и порядките в клиниката. Моят съквартирант изпадна в потрес, когато в продължение на шест часа никой не надзърна в стаята, за да провери дали мърдаме. А го довърши фактът, че една от сестрите ми донесе и ми остави разтвор и памук, с които да почистя следите от лечението по ръцете и тялото си, вместо да го направи самата тя, както би било редно за болнично заведение.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *