СВОБОДНО ВРЕМЕ

Деси Бакърджиева: Името на втората ми дъщеря бе избрано от моя Филип още докато бяхме в гимназията

Преди дни обичаната актриса Деси Бакърджива разказа, че е родила второ детенце. А любимият ѝ мъж, от когото е второто ѝ момиченце, е починал неочаквано след усложнения от COVID и Деси не е успяла дори да се сбогува с него.

Деси и Филип се познават от ученици. А когато след години се срещат отново, любовта им пламва още по-искрена и голяма отпреди. Той ѝ предлага брак, тя се съгласява и двамата очакват първото си дете. Но Филип така и не успява да види дъщеричката си Вивиан.

За любовта, загубата, огромната мъка и най-важните неща в живота си актрисата говори специално пред “24 часа”.

– Деси, преди дни разказахте колко много неща сте преживели през последните месеци. Родили сте дъщеричка, защо решихте да запазите в тайна тази хубава новина?

– Не съм я пазила в тайна, защото близките ми знаеха за прекрасното събитие в живота ми, но дълго време запазих мълчание към вас, колегите и медиите, защото загубата на любим човек трудно се превъзмогва, трудно се споделя и коментира, трудно се преглъща болката. Не обичам да говоря за личния си живот, но знам, че избирайки актьорската професия, това е неразделна част от всекидневието ни. Знам, че е суеверие, но дете не бива да се крие. Важно е да споделяш с хората, които искрено те обичат и уважаваш. Често ми се случваше да попадам в компания на хора, които задават неудобни въпроси, и като защитна реакция аз разказвах различни истории, но всъщност не казвах нищо съществено.

Двете ми дъщери са моята светлина и вяра в момента. Голямата ми дъщеря Анна Мариа много ми помага и превръща всекидневните трудности в незначителни, разсмива ме и ми вдъхва кураж. Благодарна съм ѝ, че беше до мен в трудните моменти, за безсънните нощи и подкрепата. Благодаря и на акушер-гинеколозите, неонатолозите, анестезиолозите – изобщо на всички лекари от “Света София”, на целия екип за прекрасното отношение и за професионализма им. На доктор Тодоров, доктор Иванова и доктор Недялков – това са лекари наистина на световно ниво!

– Как решихте да наречете втората си дъщеря Вивиан, има ли символика в името ѝ?

– Името Вивиан беше избрано от моя Филип. Още когато бяхме в гимназията, той казваше, че ако има дъщеря, ще я кръсти Вивиан… и така избрах това прекрасно име.

– Малко преди появата на Вивиан сте загубили баща ѝ. Какъв човек бе Филип?

– Рядко се срещат хора като него – очарователен, интелигентен и всеотдаен. Човек на действието. Много близък приятел и любим. Свикнала съм да не е физически до мен, защото работата му налагаше отсъствия и пандемията ограничаваше още повече пътуванията му до България. Последно беше в България миналата година преди Коледа. Понякога не се виждахме с месеци, пишехме си, говорехме по телефона…

Но животът е несправедлив – разболя се от COVID… и болестта го победи. Не можах да го изпратя, защото не се случи в България. Не можех да пътувам, защото бях в много напреднала бременност, а ограничителните мерки заради пандемията допълнително усложняваха всичко.

Не можах да го погреба, не можах да се сбогувам…

какво да ти кажа. Филип два пъти влиза в болница, като за смъртта му разбрах от друг човек, защото при второто му влизане той вече е бил много зле и не е можел да говори. Той беше от хората, които винаги бяха готови да се притекат на помощ, вярваше в доброто, не беше стиснат, даже понякога сме спорили за това. Не знам как успяваше винаги да ме убеди, че е прав. Умееше да ме разсмее и постоянно ме провокираше, че съм с оперирано чувство за хумор. Винаги беше готов да помогне, но когато той имаше нужда от помощ, нямаше кой да му помогне. Имам две прекрасни деца, заради които си заслужава да продължа напред.

– Кога се запознахте, веднага ли пламна любовта?

– Запознахме се в гимназията, първо ми беше един от най-близките приятели. Когато за първи път се върна от специализация, аз бях с малката Анна Мариа в много тежък финансов период. Той ми подаде ръка и нищо не искаше в замяна.

Помогна ми да си стъпя на краката и ме стимулираше да се върна към професията си, защото все повтаряше, че ми е най-големият фен. После пак замина. Пътищата ни са се разделяли заради професиите ни няколко пъти, но чувствата ни никога не са се променяли.

– Наистина ли на третия ден от събирането ви е предложил брак – веднага ли приехте?

– Не съм казала, че е било на третия ден… беше през май миналата година. Наистина всичко се случи много спонтанно… но все пак ние се познавахме повече от 30 години и когато се срещнахме отново, сякаш нищо не се беше променило. Още си нося годежния пръстен, защото за мен той винаги ще е символ на искрена любов и сериозни намерения.

– Как една жена се справя с такава огромна мъка, още повече когато е в очакване на своето дете? Откъде намирате сили, кой е до вас в тези тежки месеци?

– На моменти си мислех, че това е просто лош сън. Човек не си дава сметка през какво може да премине и е способен да преживее.

Моето семейство и голямата ми дъщеря Анна Мариа са както най-силната ми опора, така и най- големите ми критици

Те ме вдъхновяват и окуражават винаги.

Миналата година имах здравословен проблем, който трябваше да бъде разрешен. От много години имам проблеми със ставите, защото съм бивша състезателка, но в началото на миналата година нещата се обостриха и се наложи да мина през тежко лечение с кортикостероидни инжекции, които беше важно да се поставят в кратък период от време, от това драстично напълнях, после драстично пък отслабнах, после забременях… но семейството ми повтаряше да не се отпускам, че всяко нещо с времето си ще дойде на мястото си.

– Какъв беше отзвукът от споделянето на историята ви по телевизията? Видях, че много хора са ви писали и са изразили своята искрена подкрепа.

– Много непознати хора и почитатели ми писаха. Благодаря им от сърце, понякога една добра дума може да направи чудеса.

– Все още има и такива, които не вярват в коронавируса – какво бихте казали на тях?

– Когато нещо не си преживял, е трудно да разбереш другите, но този вирус е различен, той е коварен към едни и безобиден към други

Все още няма данни как избира към кои хора да бъде агресивен.

Много интелигентни и образовани хора вярват в конспиративни теории и фалшиви новини,че няма такъв вирус и това са измишльотини. Но знаеш, че много мои колеги и близки си отидоха заради този коронавирус, затова говорим с теб сега, защото се надявам поне малко да спрем разпространението на дезинформация и спекулацията.

За да се докаже, че има животозастрашаващ вирус, повечето хора предпочитат снимки или графики, които визуализират по-добре пандемията. Не може да се очаква аз да ги провокирам да повярват в коронавируса.

Кризата ни принуди да преоткрием какво означава “моят дом – моята крепост”. Радвам се, че намерих пространство за себе си да довърша втората си научна книга и да преразгледам някои сценарии! Хората до мен ми дават вярата да обичам работата си и да се стремя към развитие независимо от COVID-19. Изолацията ме накара да преоткрия семейството си и какво е важно! Какво даваш на близките си и какво ги прави щастливи, че ти носиш отговорност.

В тези странни времена се каза и писа много за важността – дори и необходимостта от изкуството сред тази здравна, социална и икономическа криза, и по какъв начин може да се помогне на творческия сектор. Оказва се, че художниците са единствените, които не са толкова засегнати от пандемията, защото тяхната работа в повечето случаи е в изолация, усамотение. За театралните и филмовите дейци ситуацията е много различна. Често се сблъсквах със заглавия като: “Изкуството, изправено срещу коронавируса” или “Как се отразява кризата в сферата на изкуството”, “Творците на свободна практика в криза” и т.н.

Любопитен факт е, че ролята на изкуствата и дали имат жизнено значение датират от времето на Маргарет Тачър и манията ѝ за преструктуриране на икономиката. През 80-те години на миналия век Английският съвет по изкуствата възлага на Джон Майърскоу да напише правителствен доклад за икономическото значение на изкуствата. Това въвежда значителна промяна в обществените културни политики и нагласи. В доклада на Майърскоу се твърди, че изкуствата трябва да се финансират по силата на икономическата им стойност и приходите в хазната. По този начин започват да се финансират културни инициативи в зависимост от социалното въздействие на всяко произведение или проект. Но колко капитал могат да генерират изкуствата в условията на COVID-19, колко работни места могат да се създават или закриват, каква реформа е най-социално ангажирана за всяка държава по света?

Много въпроси, малко яснота.

– Вие самата ваксинирахте ли се?

– Да.

– Мечтаете да направите филм за вашата прабаба Тодора Бакърджиева, да разкажете нейната история – имате ли вече идеята за сюжета? Тя е била силна жена, помогнала е на Ботев да се види с майка си, преди да прекоси Дунава. Тодора е сред основателите на Народния театър. От нея ли идва силата на духа у жените в семейството ви?

– Не знам дали съм наследила нещо от прабаба си, но тя наистина е била изключително смела жена, таен агент, куриер в тайната комитетска поща на Левски. Любен Каравелов я нарича “Казанлъшката фея”, Чудомир – “Казанлъшката роза с дългата коса”, а Захари Стоянов в “Записки по българските въстания” разказва как е прекарала в полите си сабята на Васил Левски и в косата си кървавото писмо

Още много интересни истории има за нея.

Тодора Бакърджиева е моя прабаба по бащина линия. Бащата (Светослав) на моя дядо (Димитър) e син на Тодорка.

– Каква е историята ѝ?

– Тодора Вълчо Миразчиева е родена на 10 февруари 1849 г. в Казанлък, в дома на заможния търговец на розово масло Вълчо Миразчиев. Той бил корав човек и не допускал съдружници в доходната си търговия. Конкурентите му се съюзили и със заплахи го принудили да емигрира във Влашко. Установил се в Гюргево и отворил тухларска работилница. Много хъшове намирали в нея препитание и подслон.

Тодорка завършва в Казанлък девическото училище. В Гюргево се омъжва за казанлъчанина Петко Бакърджиев, който бил пръв помощник и доверено лице на баща ѝ. Покрай хъшовете в тухларната Тодорка се включва в революционното движение и получава псевдонима Дългата коса. Често пренася през Дунава вестници, писма, книги и оръжие. В Русчук винаги отсяда в дома на Баба Тонка.

Заедно с родителите си шестнадесетгодишната Тодорка е принудена да напусне България, да сменят фамилното си име и да се преселят в Букурещ. Баща ѝ купува тухларна фабрика, в която по- късно се укриват хъшовете, за които пише Иван Вазов.

Съвсем млада се включва в борбата за свобода на България, като става таен куриер на Централния революционен комитет. Със страст и всеотдайност тя изпълнява възлаганите тежки за възрастта ѝ задачи. Предрешена като кадъна или румънска селянка, тъй като е владеела турски, френски, сръбски и румънски език перфектно, тя е преминавала през Дунав в България, за да пренася оръжие, вестници, писма и друга литература. Всичко това тя криела в модните тогава самарчета, поставени на кръста под роклята, или в извънредно дългите си коси, откъдето носи и прякора си Тодора, Дългата коса. С него е посочена в книгата на Стоян Заимов “Миналото”. От името на Централния революционен комитет е била изпратена да разузнае как е станало залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче, при което пътуване е посетила и Копривщица, за да вземе кървавото писмо на Тодор Каблешков.

С голямо хладнокръвие и мъжество тя устройва срещата, последното свиждане на Ботев с майка му. По негова поръка – на Ботев, отива в Калофер, откъдето двете жени, облечени в турски дрехи, с бричка тръгнали през Балкана за Русчук. На всички срещнати и спиращи ги турски постове Тодорка казвала, че води болна жена при хекимин. Тогава е била принудена да играе истински театър на заптиетата.Така достигат до дома на Баба Тонка, където ги чакал Ботев, преминал през нощта през Дунав. По-късно по същия начин тя е върнала баба Иванка отново в Калофер. Съпроводена от верни хора от местните тайни комитети, тя се завърнала успешно в Гюргево.

Друга любопитна подробност е, че Иван Кравката се жени за първото дете на Вълчо Миразчиев (бащата на Тодора), на име Пенка, която била родена през 1844 година и имала пет деца – Мария, Рада, Иван, Катерина и Василка. Катерина, по мъж – Златарева, е известната голяма актриса от Народния театър и негова съоснователка. Братовчедът на Иван Кравката, който също се казва Иван Кравката, прекръстен по-късно в Яаджиолу, преселен също във Варна, имал син Христо, който пък е баща на именития наш композитор Добри Христов.

На 14 септември 1891 г. в дома на прочутия капитан Петко Киряков, който им кумува със съпругата си, се извършва венчавката на Тодорка Бакърджиева с Васил Кирков – втория ѝ съпруг. Едновременно се венчава и сестрината ѝ дъщеря Екатерина Христова с актьора Георги Златарев. Капитан Петко сияе от радост, доволен и щастлив да види в дома си такава рядка радост – две сватби в един ден.

За Тодорка Миразчиева споменават всички, които са писали за това време. Никола Обретенов в спомените си за българските въстания – стр. 161-162, пише, че към края на юни 1872 г. Левски го извиква в Гюргево и му предава устава на революционния комитет, квитанционни кочани и други книжа заедно със сабята и пушката си, за да ги пренесе в България и препрати в Търново. “Багажът ми беше доста голям – пише той, – подозрителен и аз сам не можех да го пренеса, затова повиках майка си баба Тонка, тя събра сестра ми Петрана, майката на Д. Горов, Тодорка Миразчиева (Дългата коса), майка ѝ баба Станка и други роднини. От Гюргево те пренесоха повечето неща.”

В “Записки по българските въстания” Захари Стоянов бележи следното:

Главното място, дето се съхраняваха всички комитетски принадлежности в Русчук, ни беше читалището – то се намираше в къщата на Н. Обретенов под строгия надзор на старата му майка баба Тонка.

Нейната скромна къщица бе подкопана под основите и преобърната в скривалище, в което не само оръжие и други неща се държаха, но имаше място да се крият и няколко души апостоли. Оръжията, запретените книги и вестници се пренасяха от Гюргево повече от жени, на които полицията най-малко внимание обръщаше. Тия жени бяха самата баба Тонка, дъщеря ѝ Петрана, съпругата на Каравелов Наталия и Тодорка Казанджиева от Гюргево.

В своята книга “Миналото” том II, стр. 4, 5, 6, 7, Стоян Заимов се спира по-подробно върху героичната наша съгражданка и смелите ѝ подвизи като куриер на Централния революционен комитет…

Събирам още информация за нея, защото не знам коя от историите ще бъде най-вълнуваща да разкажа във филма.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *