СВОБОДНО ВРЕМЕ

„Синята каска“ в Камбоджа: Видях неземна красавица с откъснати от мини нозе

Мисията в Камбоджа под егидата на ООН е изпитание за 1446 български мъже и жени. В зората на 90-те те напускат домовете си, за да станат миротворци на 9000 километра от родината. Повечето от тях не знаят почти нищо за екзотичната и далечна Камбоджа. Десет от тях така и не се завръщат у дома. Шестима загиват при инциденти, а четирима са убити по време на атаките на Червените кхмери.

Днес, 30 години по-късно, сините каски казват: „Бяхме взети, използвани и забравени. Много от другарите ни имат нужда от специализирана помощ, понеже страдат от посттравматичен стрес. Мисията ни тъне в забрава, а тя беше уникална сама по себе си – може би  най-голямата в историята на ООН“. И затова инициатори, участвали в мисията, създават Асоциацията на българските ветерани миротворци (2019). С дейността ѝ те искат да разкажат и покажат, че UNTAC е една трудна и успешна мисия, да изчистят лошия ѝ имидж, да получат статут на ветерани и да си помагат, когато е необходимо.

Смазващата горещина и влажност на въздуха посрещат нашите военни в Камбоджа през 1992-ра. „Слизайки на летището, попаднахме в огромна сауна. Оглеждаш се наоколо, всичко е различно – дървета, храсти, растения. Пътищата им бяха покрити с дупки, а пред малките им дървени къщи имаше ями с жълтеникава вода, където жените мият посудата. Хората бяха облечени в дрипави дрехи. Те раждаха деца, които невинаги можеха да изхранят, и пиеха вода, която гъмжеше от бактерии“, разказа Стоян Аламанов.

Тази страна на контрастите е разположена в Югоизточна Азия. Тя е дом на древни храмове, но и на ужасяващ геноцид. Раздирана е от опустошителни войни в продължение на години. В далечната 1863 г. страната става френска колониална територия, която придобива своята независимост през 1953 г. Тогава камбоджанците се радват на мир, но това е за кратко. По време на Студената война конфликтът във Виетнам се разпростира и в страната им. Участието на САЩ във войната води до ежедневни бомбардировки над Камбоджа и това продължава от 1969 до 1973 г. След държавен преврат през 1975 г. властта попада в ръцете на Червените кхмери, водени от Пол Пот – безмилостен диктатор с марксистко-ленински уклон. „С диктатурата на Червените кхмери започва един невиждан експеримент – режимът на т.нар. „аграрен социализъм“ – за дни големите градове обезлюдяват, избиват интелигенцията и няма друга власт освен селската“, разказва Аламанов. Резултатът е геноцидът на комунистическият режим, по време на който са убити между 1 и 3 милиона души.

Храмове и инфраструктура, библиотеки и домове – всичко е унищожено. Докато през 1978 г. Виетнам нахлува в страната и след 10 години най-после започват преговори за мир, в резултат на което се осъществява мисията UNTAC. По това време мусонните дъждове са превърнали Камбоджа в непроходимо блато – в оризищата им ловят жаби, а пътищата им тънат в червена кал. Мините и до днес са големият проблем на страната. От 1979 г. заради тях са загинали или ранени близо 67 хил. души.

Попаднахме в смазваща горещина, сред дървени къщи и ями с жълтеникава вода, от които местните пиеха

„Тъкмо слизах от ферибота, и видях красиво момиче, изписано като кукла. Виждам, че е босонога, а ноктите ѝ лакирани. Само че краката ѝ са с необичаен тен – дадох си сметка, че и тя е пострадала от мините и е с изкуствени крака. Едно от многото обречени създания, а беше само на 17-18 години”, разказва Стоян Аламанов. Български доктори, придружаващи мисията, спасяват много животи. Занимаваха се повече със спасяването на местните, отколкото с българските войници, твърдят бившите умиротворители. Вероятно затова камбоджанци запазват добър спомен за българските войници. „Изпращаха ни с цветя и сълзи! Когато си тръгвахме от Камбоджа, местните наброяваха 8 милиона, сега са 17 милиона“.

Миналата година асоциацията планира нашите миротворции да осъществят ново пътуване до Камбожда, но COVID-19 осуетява намеренията им. „Искахме да възстановим контактите си, да направим мост между двете държави – днес търговският ни обмен е направо смешен. Така и не успяхме да тръгнем, но тази година има една интересна инициатива – идеята да се връчи Нобелова награда за мир на „сините каски“, участвали в мисии след 1979 г. Питат ни: „Пари ли очаквате?“ Не, искаме морална награда и признание на всички усилия, които вложихме в тази мисия. Те са показателни за стоицизма на българския войник!“, заключава Иво Христосков.

Камбоджанците ни изпратиха с цветя и сълзи, а днес сме забравени, казват участниците в мисията преди 30 години

Асоциацията поддържа връзка със сродните организации по света. „Малко е срамно да нямаме никакъв статут в сравнение с участниците в мисии на ООН в другите държави. Трудно ни е да обясним подобно отношение на колегите ни, признати за пълноправни ветерани!“, допълни Христосков.

В ретроспекцията на изминалите 30 години изводите идват от само себе си – трудна и първа мисия, завършила успешно, но със загинали 11 български миротворци, а после незаслужено забравени. Сега миротворците от Камбоджа са категорични, че са чакали твърде дълго (30 години) своето признание и днес – организирани и с ясно поставени цели ще се борят да не бъдат забравени от обществото и държавата.

Дизентерия и нередовни заплати вдигат войниците на бунт

Подбраните за участие в мисията миротворци разполагали с 40 дни за подготовка, преди да бъдат изпратени в Камбоджа. Батальонът се формира от професионални военни – офицери и сержанти, наборни войници и запасняци. Така група непознати трябва да получат спойката на едно добре функциониращо военно подразделение.

Бързата и недостатъчна подготовка се оказва първият проблем пред миротворците. Само няколко месеца след началото на мисията започват и сривовете. Храната се оказа другата “ахилесова пета“ – отговорникът не се бил съобразил с  климатичните условия в Камбоджа. Първите месеци от мисията войниците ни се оказват принудени да ядат вкиснала лютеница и спиртен  хляб. „В един момент цели роти се разболяха от дизентерия, виждахме как не могат да стоят изправени, отслабнаха и се дехидратираха. Нямахме нужния имунитет да пием и водата им“, разказа Христосков.

Дисциплината отслабва, а слабият контрол на командирите води до системни нарушения. И докато чуждите войници се радват на добро заплащане и надбавки, българите още чакат първите си заплати. Започват да разпродават на местните част от оборудването си. Заменят български инструменти, цигари, дори лекарства за храна.

Тогава се стига до стачката.

Поводите за нея са комплексни, но основните са два – неуредиците и нередовното заплащане. В основата ѝ са трима офицери – Антони Тодоров, Христо Ботушев и Красимир Русев. И понеже от ръководството на батальона не предприемат адекватни мерки, те събират подписка и с нея се обръщат към българския парламент, Министерството на отбраната и медии като Франс Прес. Стачниците заплашват да се съберат пред българското посолство в Пном Пен, където са поканени и чуждестранни медии.

В опит да се попречи на това събиране пред посолството, ръководството на батальона предприема редица „мерки“ – сплашване, арести, дори се стига до стрелба по стачниците.

В крайна сметка историята се раздухва и спешно от България идва комисия да разреши проблемите.

Вземат мерки за изпълнение на исканията, но за назидание решават да отзоват по доста унизителен начин тримата офицери – стачници.

Бойците построяват православен храм в Пном Пен

„Преди година искахме да се върнем в Камбоджа. България отдавна затвори своето посолство там, но в Пном Пен, ние – сините каски, построихме един от първите православни храмове в тази будистка държава. И го кръстихме на „Св. Георги Победоносец” – светеца-патрон на Българската армия. Вдигнахме го през 1992-ра в памет на загиналите ни другари. Дълги години това беше единственият православен храм в Камбоджа”, разказва Иво Христосков.

В инициативата се включва и царят – Симеон Сакскобургготски, с дарение от 1000 долара.

Параклисът е изграден в двора на българското посолство в Камбоджа, като във фундамента му е вкопана капсула с имената на загиналите воини и дарителите. През годините храмът се използва за църковни служби на Руската православна църква, докато трае изграждането на техния храм. „За съжаление, и до днес Българската православна църква няма особен интерес към този храм – след освещаването не изпраща свещеници, които да го поддържат и служат в него. Но пък взводният (по-късно заместник-ротен) от 5-а рота на ОПБ „Камбоджа“ (о.з. подп.) Миленко Недев реши да стане свещеник и днес проповядва в храма „Свети архангел Михаил” в Асеновград“, разказват миротворците.

Мислят я за мина: Консервена кутия ужасява децата

Тихомир Върбанов (Тишо) участва в мисията като шофьор на водоноска. Работата му е да кара цистерна с вода, снабдявайки отдалечените части на батальона. Ежедневна и тежка задача – жегата в зила стига до 45 градуса! Влагата пропивала въздуха, а опасността дебнела отвсякъде по черните и разнебитени пътища. Мостовете на места липсвали и никой не можел да предвиди по кое време врагът ще стреля по автомобила.

Веднъж, докато пътувал, Тишо забелязва малко момче в оризището покрай пътя. „Яздеше азиатски воден бивол. Спрях, за да ги снимам – бивола и детето. Малчуганът бързо се съгласи, имах у себе си няколко консерви и реших да му подаря едната. Подадох му я, но то се ядоса, започна да вика „акрок“, т.е. „лош“, и захвърли консервата надалеч“, разказва той.

Нашенецът се досетил, че детето е решило, че му дава противопехотна мина – нещо лошо. За да го успокои, взел другата консерва от камиона, отворил я и му показал, че става за ядене.„Колко е тъжно едно детство, в което познаваш противопехотните мини, сеещи смърт, а не знаеш как изглежда една консерва!“, спомня си Тишо.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *