СВОБОДНО ВРЕМЕ

Илиана Раева в прав текст каза какво е правила в офиса на Васил Божков

Илиана Раева сподели подробности около най-критичните моменти с българските гимнастички на Игрите в Рио. И не само – ето какво каза тя пред „България Днес“:

– Г-жо Раева, легенди се носят как сте отишли при Мария Гигова, за да кажете, че ще се кандидатирате за президент и ще се изправите срещу нея. Какво точно се случи на този разговор?

– Мария Гигова за мен беше и е много специален човек. Тя е била мой стимул като гимнастичка, треньор и ръководител. Имах огромно желание да стана президент. В същото време имах и респект към нея. Не ми беше леко. Казах й, че искам да излезе през парадната врата, а не да се борим на конгреса. Не желаех да побеждавам Мария Гигова. Исках тя да ме посочи за заместник. Нейният резон беше, че й остава още една година от мандата. Ходих два пъти при нея. Видях и усещах как върви моята обиколка в страната. Хората ми вярваха. При второто ходене отново казах, че ще я победя. Но тя все пак е Мария Гигова. Боец. Дълбоко вярваше, че ще спечели. Четири клуба ми казаха, че ще гласуват за нея, защото е направила толкова много. Беше трудно за мен, за Мария и за всички. Никъде в друг български спорт не е имало такова уважение между двамата кандидати. Веднага включих Мария в управителния съвет. Не мога да си представя гимнастиката без нея.

– Защо голяма част от спортните федерации продължават да се оплакват, че държавата не дава достатъчно пари, вместо да търсят спонсори?

– Още от основаването на клуб „Илиана“ до днес не спрях да ходя и да чукам на вратите за помощ и спонсори. Имам колежки, които смятат, че това е срамно. Не само не е срамно, а с това се гордея най-много, защото успях да помогна на художествената гимнастика. Това, което правих, не е лесно. Трябва да си малко луд. Вярвам, че „светът е на лудите“. Трябва много да вярваш и да нямаш притеснения. Първият човек, при когото отидох, беше Васил Божков. Той ми стана спонсор. Тогава през 90-те години точно беше направил „Еврофутбол“. Такива неща му наговорих… Как ще направя световни шампиони. Как ще направя олимпийски шампиони. Как това е най-женственият спорт и трябва да ни подадат ръка. Сигурно приказвах 15 минути, без да спра. Той седеше, гледаше ме и се смееше. Вика: „Илиана, откъде си толкова сигурна, че ще направиш световни шампиони? Ще ти помогна, защото искам да помогна на един спорт. Много уважавам мъжа ти и вас като семейство“. Вече не можех да работя на стадион „Васил Левски“. Моят клуб стана огромен. Над 100 деца подготвителни групи и отбори във всички възрасти. Започнах да обикалям София и да гледам полянки. Толкова не бях в час с нещата през 97-98 година. Харесах си празната полянка до НДК. Отидох при кмета на община „Лозенец“. Обясних за полянката и как искам да построя там зала. Той ме гледаше и не можеше да повярва на очите си. Отговорът беше: „Илиана, как ще ти дам такава полянка? Това е абсурд!“ А аз така му се молех. Не изпитвах грам притеснение. Имам десетки такива случки.

– Как се преместихте на стадион „Георги Аспарухов“ и станахте комшии с Нешка Робева?

– Каква битка беше. Кольо Проданов от спортната гимнастика, председател на клуб „Левски“, дойде при мен. Каза ми, че тяхната зала е средище на наркомани. С извинение, ходят хората по нужда. Всичко е счупено. Помоли ме да намеря спонсор. Това беше 1999. Видях огромна зала, близнак на залата на Нешка. Без прозорци, а вътре ужас. Котки, кучета, плъхове спят. Отидох при Владимир Грашнов, изключителен човек. Казах му, че ще възродя всички спортове. Само да помогне, за да ремонтираме залата. Разделихме я наполовина със спортната гимнастика. Беше с нисък таван, но беше нов дом. За мен беше дворец. Грашнов даде строителна фирма, която започна ремонтите. Ако знаете как я взех! Нешка каза: „Не! Аз искам тази зала!“ Стоян Хранов беше председател на „Левски“. Застана до мен. Каза: „Нека да дадем шанс на Илиана, няма къде да работи. Нешке, ти имаш зала.“ Направи се Управителен съвет на спортен клуб „Левски“. Казаха се много тежки думи по мой адрес и по адрес на мъжа ми. Обяснявах кои сме и защо искам залата. Нешка беше категорично против. С 12:3 гласа залата се даде на мен. Направихме тотален ремонт. Оправихме канализацията, съблекалните, баните и офис помещения. Радвам се, че вече девет години Ина Ананиева е президент на клуба и се справя блестящо.

– Какво казвате на внучетата, когато ви попитат защо не си играете с тях, а отивате на поредната среща за художествената гимнастика?

– Откакто най-голямата внучка Илиана порасна, цяла седмица идваше всеки ден на работа с мен, защото й беше интересно. Малката й сестричка Асиана живее с нас вкъщи. Веднага след олимпиадата баба отиде при третата внучка на морето и седя 10 дни, за да й се порадвам. Отношението към моето семейство е коренно различно. Друг свят и друга планета. При всички случаи е имало моменти, в които съм липсвала. Моите деца тренираха. Бяха заети точно толкова, колкото майка им и баща им. Сутрин ставаха за училище, после тренираха тенис или гимнастика. Вечер винаги сме били заедно. На 14 години заминаха. Едната за Испания, а другата за Гърция. Върнаха се, когато бяха на 20. Имах много хубав отбор като треньорка в „Левски“. Но когато трябваше да избирам дали гимнастиката, или работата на Наско като футболист, точно за две секунди взех решението, че тръгвам с мъжа и децата, за да бъде той спокоен и да мисли за своята кариера. Винаги съм чувствала огромна подкрепа от него. Много неща съм научила от Наско. Много по-различен ръководител е от мен. Компромиси не прави! Аз може и да направя. Понякога ми е казвал, че бъркам. Когато става въпрос за високо спортно майсторство, не трябва да има сантименти. И се е оказвал прав.

– Когато трябва да кажете на някой състезател, че вече няма бъдеще в гимнастиката, как го правехте?

– Била съм от другата страна. Като състезател. Помня моето отказване. Донесе ми огромна болка и обида. Трябваше много да внимавам преживяването да не се окаже решаващо за вземане на неправилни решения. В годините се научих по пътя на убеждението да накарам някой сам да изживее голготата, че трябва да се разделим. Не само за състезателите, но и за хора от екипите важи. Не е леко, но става въпрос за национален отбор. Не трябва да се правят компромиси. Готова съм да понасям хули и обиди, но да успяваме.

– Когато свалите желязната маска след подобно решение, как вътрешно преживявате тези тежки думи?

– Трябва да гледам напред. Нямам право на сантименти, защото ще съсипя нервната си система и способността да ръководя нещата. Сигурно звучи жестоко. Понякога трябва да бъдеш такъв, какъвто казва Наско – безкомпромисен. Това е национален отбор. Не е тинтири-минтири. Не ги водя на екскурзии. Искам да се печели. Демокрацията отприщи мисли и нагласи, заради които хората забравят, че в спорта се иска лишение. Трябват жертва, аскетизъм, кански труд, за да постигнеш целта.

Не знам какво щях да направя, ако бях наясно, че кракът на Мадлен Радуканова е счупен. 80% щях да й кажа, че трябва да играе. Но има едни 20%, които щяха да ми скъсат сърцето и душата. Слава на Бога, че нито знаех как Любомира Казанова е със счупен крак в Рио, нито знаех, че Мадлен е със счупен крак. Излизаше от първото съчетание, а аз вървях с нея. Тя вика: „Много ме боли, умирам от болка. Не мога да стъпя“. Веднага й казах: „Не показвай в никакъв случай, че те боли! Ще разконцентрираш момичетата.“ А тя:“Не разбирате ли, че умирам от болка“. „Не, не! Трябва да играеш!“ веднага отвърнах. Нямаше да й кажа тези неща, ако знаех, че кракът е счупен.

Две минути и половина, които за нея са били два века и половина болка. Има важни моменти, които може да се окажат камъчето, което да преобърне каруцата. Много пъти правя и говоря неща, които след това не знам как съм ги направила. Може да ви прозвучи налудничаво, но вярвам, че някаква сила ме води по този път. Това е дар Божи. Когато се случат най-страшните неща, съм готова да приема целия свят върху главата си. Както се случи с Цветелина Стоянова.

Само и само да запазя отбора и Ина Ананиева. Толкова се чувствах уморена преди олимпиадата. Чудех се дали да пътувам. Слава на Бога, че отидох в Токио, както и на европейското в Израел, когато се случиха нещата с Цветелина. Не ми се пътуваше и тогава. Ако не бях на място, отборът се разпадаше. Те се отказваха от игра. Тука по същия начин. Боряна Калейн изпадна в страшна, уникална и невиждана до този момент предстартова треска. Не иска да играе на олимпийски игри. „Не, не мога. Аз ще се проваля“, казваше. И така 10 дни.

Какво ли не пробвах. С добро, с лошо и с всичко, което съм чувала от психолози. Опитах се да я стресна, за да я изкарам от вцепенението. Успях чак на деветия-десетия ден. На тръгване към олимпийското село. Да се върне онази Боряна, която си вярва и може да играе. Въпреки всичко това е най-спокойното ми състезание в кариерата като ръководител. Много изживях, когато видях първото място. Нещо, за което се страхуваш да мечтаеш. Нямате представа какво победихме!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *