СВОБОДНО ВРЕМЕ

1964 г. Първият британски посланик: Българите не са от привлекателна раса

Посланик Уилям Харпъм пред Народното събрание преди да връчи акредитивните си писма. Снимките са от книгата “Съветска България (1964-1966)”

Посланик Уилям Харпъм пред Народното събрание преди да връчи акредитивните си писма. Снимките са от книгата “Съветска България (1964-1966)”

Тодор Живков на прием

На 17 януари 1964 г. посланик Уилям Харпъм връчва акредитивните си писма на подпредседателя на Народното събрание Георги Кулишев.

Тогавашният председател на парламента Димитър Ганев е сериозно болен и рядко се появява на публични места. Той умира само три месеца по-късно – на 20 април 1964 г.

Въпреки че между България и Великобритания има дипломатически отношения от 83 години, Харпъм е първият английски посланик в София. Дотогава те са били на равнище мисии.

В писмата, които британският дипломат връчва на Кулишев, кралица Елизабет Втора уведомява Президиума на Народното събрание на България за отзоваването на Антъни Линкълн и за акредитацията на Уилям Харпъм като извънреден и пълномощен посланик на Нейно Величество в България.

Британецът измръзва здраво по време на церемонията

Температурата е доста под нулата, но придружен от началника на протокола Данчев, той се придвижва от посолството до Народното събрание в открита кола. От студа инструментите на почетната рота замръзват и музикантите едва изсвирват химните на България и Великобритания. На церемонията присъстват външният министър Иван Башев и членът на Президиума на НС проф. Рада Балевска.

На 11 февруари министър-председателят Тодор Живков, който е и първи секретар на ЦК на БКП, кани британския посланик на прием за шефовете на дипломатическите миси, организиран в резиденция “Врана”.

Домакини са външният министър Иван Башев и съпругата му. Тодор Живков се появява с жена си Мара Малеева – Живкова.

Посланиците на САЩ и Великобритания и съпругите им са поканени да седнат на масата на Живкови. Там са настанени и Башеви, както и полският посланик, който е доайен на дипломатическия корпус. Съветският посланик не присъства на приема, бил отпътувал за Москва.

Тази подредба обаче е докато трае концертът на няколко известни български певци и музиканти. След това в друга стая, където е “хапката и пивката”, Живков сяда на председателското място на масата, от лявата му страна е полският посланик, а отдясно е настанен Уилям Харпър. Съпругата му е на отделна маса с Мара Малеева.

На масата на Живков седи и Митко Григоров. В доклада си до Форин офис Харпъм го представя като министър без портфейл и шеф на партийно-правителствената комисия за идеологически и културни въпроси. В действителност Григоров освен министър е секретар на ЦК на БКП по идеологическите въпроси. На масата говори главно Живков, другите предимно кимат с глави.

По някое време става дума за предаванията на Би Би Си и посланикът пита кога България ще спре да заглушава радиото. Живков се измъква с дебелашката шега, че за заглушаванията отговаря Митко Григоров.

Шеги от този тип Тодор Живков ще използва често през годините. Например казваше, че той отговаря за успехите на България, а за неуспехите е виновен Станко Тодоров.

На приема Живков произнася длъжка реч, в която проповядва добродетелите на комунизма и на мирното съвместно съществуване. Речта му завършва с тост, благодарение на който дипломатите си спестяват аплодисментите. След като българският премиер си сяда, Уилям Харпър му казва, че речта му била добра, но не може да се съгласи с всичко казано в нея. Но пък полският посланик произнася дълъг хвалебствен отговор.

В отчета си за приема посланик Харпър пише, че “Живков, който излъчвал изкуствена сърдечност, е искал по някакъв начин да подаде маслиненото клонче на западните мисии”.

След три месеца в България амбасадорът изпраща до Форин офис доклад за своите първи впечатления от България.

Той започва с любопитно, но неточно сравнение: “Когато научих, че от Париж ще замина за София, си спомних как Волтеровият Кандид е бил изгонен от неговия земен рай и се озовал във варварската земя на българите, където преживял много премеждия, преди да успее да избяга и да продължи приключенията си другаде…”

Каква е истината обаче?

Когато през 1759 г. Волтер публикува новелата си “Кандид или оптимизмът”, векът на Просвещението е в своя разцвет. В две последователни глави Волтер говори за българите, нарича ги страшни и силни. Те водят битки с аварите и тормозят главния герой Кандид.

В новелата българите слагат окови на краката на Кандид и го карат да се обръща надясно, наляво, да вдига пушката, да сваля пушката, да се мери, да стреля, да тича и след всичко това му удрят тридесет тояги.

На следния ден той прави упражненията не толкова зле и получава двадесет тояги, на третия ден му удрят само десет тояги и всички гледат на него като на някакво чудо.

Прочелите тази новела много добре знаят, че под името “българи” авторът всъщност има предвид прусите, а аварите са французите. Царят на българите е пруският крал Фридрих II, с когото Волтер е в лоши отношения.

Може би повлиян от Волтер, посланикът пише в отчета: “Българският народ не е особено привлекателна раса.

Българите са управлявани от режим, чието кредо ние презираме

(…) Средният българин не изпитва особено топли чувства към нас.”

През 1995 г. Уилям Харпъм е интервюиран от българския журналист Димитър Димитров. Пред него дипломатът признава, че скоро съжалил за това свое определение за българите. Дори моли Димитров да не цитира въпросния откъс от доклада.

“Той знаеше много добре, че за разлика от тоталитарните режими и от романа на Джордж Оруел “1984”, архивите остават автентични”, казва българският журналист. Уилям Харпъм умира само три месеца преди публикуването на интервюто. Любопитни и почти стопроцентово верни са впечатленията на британския посланик за столицата ни.

“Град София е сив и потискащ през зимата и особено когато човек излезе от центъра, къщите са или порутени, или ако са нови, са построени по занижени стандарти. Но голяма част от сивотата си отива с края на зимата. Мръсният сняг изчезва от тротоарите и добре подредените дървета по улиците разцъфтяват. Освен това за по-малко от половин час човек може да се озове в околност, която прилича на Швейцария…”

Според Харпъм с развитието на индустрията и бюрокрацията между 1946-а и 1961 г. София е нараснала повече от два пъти. Първият посланик на Лондон в София поставя и въпрос, коментиран и обсъждан няколко пъти във Форин офис.

Струва ли си Великобритания да прави необходимото търпеливо усилие, за да подобри връзките си с България.

Колко важна от британска гледна точка е малката балканска държава с население приблизително колкото населението на Лондон.

За Форин офис България е ниско в списъка на британските приоритети. Тя е най-маловажната от страните на съветския блок и нейното правителство е най-раболепното пред диктата на Москва и същевременно най-нелибералното… Уилям Харпъм стига до същите аргументи, както и дипломатите, служили в английската легация преди него. “Нашето присъствие тук е необходимо, за да насърчим онези българи, които мислят като нас – пише Харпър. – Трябва да им покажем чрез нашия пример и по всички възможни начини, че все още може да се намери по-свободен начин на живот и че не сме ги забравили в сегашното им тежко положение…”

Започнал с Волтер, посланик Харпър завършва първия си доклад до Лондон със Сервантес.

Финалът звучи много лично и емоционално: “Вероятно ще прозвучи донкихотовски, ако кажа, че животът на тази неугледна столица ме изпълва с огромно състрадание към един народ, който през цялата си история, изглежда, никога не е получил справедливост. Затова въпреки отказите и разочарованието , които получавам, предлагам да продължим да помагаме на българите да постигнат подобрения в моралните и материалните им условия на живот.”

Източник: 24 часа

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.