СВОБОДНО ВРЕМЕ

Доц. д-р Веселина Вачкова: Българската държава съществува още от 481 година

Траките са имали писменост, дали са я на елините

Един съзнателно крит или забравен факт излиза наяве. Първите данни за съществуването на българска държава по нашите земи датира още от 480-481 година. Или цели двеста години по-рано от официално възприетата 681 година. Разговаряме за това с известната историчка доц. д-р Веселина Вачкова. Тя споделя и много неизвестни на масовата публика факти за тракийското население по българските земи. Както и за това, че траки са били доста време императори на Византия.

– Г-жо Вачкова, вие сте съавтор на учебното помагало „Моята България“ за пети клас. В него имате текст, в който казвате, че България е съществувала като държава поне двеста години преди официалната година, която знаем 681-ва. Дайте малко повече информация по този повод.
– Първо, ще дам малко повече информация за това голямо дело, което върши фондация „Българска памет“, първият том на „Моята България“. Създаден бе екип от учени, които правят възможно най-достъпен за широката публика в т. ч. и за ученици модерен прочит на българската история. Имаше за малки деца, сега излезе и за големи ученици, включително и за техните родители. Та, във втория том, а и в първия се обяснява следния факт. Ние до толкова сме свикнали с годината 681, че изобщо не се запитваме- добре, има ли някакво доказателство за тази година. Единственото доказателство на практика е т. нар. Аргументум екселенцио, което е мълчанието на изворите. Два века след 681 година изворите разказват това, което уж се е случило през 681 година, разказите на Теофан и на Никифор. Те използват един и същи неизвестен източник, в който не е ясно кога и защо е писан този текст. В края на VI-я Вселенски събор Константин Апамейски се изказва и го има в актовете, документите на събора: „Ако ме бяхте послушали миналата година, нямаше да ни сполети онова нещо от България, което ни сполетя“. Очевидно и миналата 680-та и много по-преди има някаква България, която е сторила нещо на Византия, което можело да бъде избегнато, ако са били послушали Константин Апамейски, каквото той е посъветвал управляващите в Константинопол и своите събратя на Събора. Дори това единствено сведение, което изглежда уж непоклатимо, е доказателство точно за противоположната теза, че България е факт доста преди 680-та, когато е сторила нещо на Византия. Другият факт, който е абсолютно безспорен е, че ние имаме договор между България и Византия от 480-та година

– Но това не се споменаваше досега в учебниците и в официалната историография…
– Да, само ще уточня, че не се споменава за този договор някъде от около 80-те години на миналия век. До тогава се споменава, в интерес на истината и в многотомните истории и в някои учебници. Дори има много сериозен спор дали договорът между император Зенон и българския крал, базилеос, цар, или рекс, както е наречен в западните извори. Ние не знаем точно кой е българския базилеус и след малко ще кажа колко е важно да имаме предвид, че може да е единия базилеус, който се споменава в изворите и другия, защото става дума за събития, които стават в двете части на Западна България. Единият вариант е това да е Божан и това да се развива около Сирмиум, т. е. в Северозападна България (б. р. – дн. Сремска Митровица), но може това да е Силан, който също е български базилеос. Само, че той е в т. н. Долната Охридска земя. Та както виждаме, ние имаме единствено двоумение с кой от двамата е сключен съюза и за каква борба срещу Теодорих става дума, защото на практика владенията на Теодорих са в Италия. При тази експанзия е възможно той да е напреднал чак до Сирмиум, дори до Белград, но винаги трябва да имаме предвид, че договорът срещу Теодорих, чийто център е в Равена в Северна Италия и би трябвало да включва защита точно на тези погранични краища на византийската империя. Нещо повече, в хипотетичния договор от 681 година тъй като нямаме текст, ние не знаем и какво се случва с този договор, а тук знаем.

– Какво е известно за този договор?
– Той е военен договор, точно такива договори от тук нататък ще имаме много сключени. Онзи договор е за общи действия срещу общ неприятел, имаме равностойни отношения и повтаряме най-важното. Имаме титуловане на владетеля като рекс или като базилеус, т. е. като държавен глава, като позната фигура, а не просто като тартор на племе. В този контекст трябва да се каже, че всички българи дори и от Средновековието и до 19-и век неизменно казват кога българите усвояват Долната земя – земята от Охрид на север до Сирмиум. Точно от това време 480-493 г. е и границата за възприемане на трайното отсядане, овладяването, като хора със собствени структури на управление на юг от Дунава. Та това е този договор, който в един момент просто изпада от историята по един много елементарен начин, в контекста на промяната на българския герб, която става през 1971 година. Нашият герб придобива един не просто причудлив и абсурден вид, той не прилича на герб, защото няма аналог. Нито комунистически, нито фашистки нито на която и да е хунта или демократичен държава, който да съдържа две дати – 681 и 1944 година. Следователно нищо преди 681 г. не съществува, а онова след 1944 г. вече е безвремието. И оттогава съвсем негласно учените престават да споменават този договор, иначе като един много известен факт за историците. Но, колкото и да е известен този факт, той не влиза в историята. Давам пример как по същия начин повечето български историци знаят както за Волжка България, която става мюсюлманска и която е изключително развита културно. Обаче първите учебници, които я включват, са за Класическата гимназия и сега в „Моята България“ се казва, вижте волжките българи са не по малко българи отколкото ние. Ние трябва да знаем за тях и те трябва да знаят за нас. Така седят нещата с признаването на българската държава, защото какво означава признаване? На практика признаването означава, че се гарантира съседът ти, че няма безнаказано да воюва срещу теб. Договорът задължава и закриля едновременно и двете страни. Първият подобен договор между България и Византия е точно договорът от 480 или 481 година.

– Да продължим с това какво е било местното население тогава. Би трябвало то да е тракийско? 
– Категорично тракийско, при това нещо, което е много знаменателно. Първото, което прави впечатление, е че ние нямаме езикова бариера. Не се споменава за такава нито между българите и завареното население, нито между т. н. доста по-късно „склавини“, и както ние ще ги наречем „словене“ през 9-и и 10-и век. Не трябва да забравяме, че не става на въпрос за идване от Централна Азия от Памир и от Тян Шан. Става дума за идване от левия бряг на Дунав, на десния бряг на Дунав. И то масово навлизане от едната част към другата част. Политическата консолидация при българите за времето, за което говорим, вече е много напреднала, толкова е напреднала, че точно по това време – 5-и век и началото на 6-ти, едно огромно въстание, водено от Виталиан, когото византийците наричат скит, предвожда войска от българи. В изворите провинцията, от която събира войската, се нарича България и центърът u е Одесос. Тези земи, които по-късно ще бъдат обявени за Аспарухова България. Какво значи провинция? Както Рим, така и Византия може да нарича каквото иска „провинция“, защото като си провинция трябва да плащаш данъци и да пращаш войска. В случая тези хора подкрепят един човек, който се бунтува срещу централната власт. Директно можем да кажем, че това е православен бунт срещу еретическите възгледи на тогавашния император Анастасий. Та, имаме един прецедент с император тракиец по произход, имаме след Анастасий и неговите наследници на трона, които вече ще бъдат тракийци – Юстин, после Юстиниан и т. н. Така, че имаме едно много добро сработване между българите и местното население и когато четем възрожденските истории в изворите, ще видим, че казват от българите на римския престол пръв беше Виталиан, т. е. на византийския, следващият е Юстин, следващият е Юстиниан и т. н. Всички т. нар. Тракийски императори те ги броят за български без никакво притеснение.

– А, имали ли са траките писменост? 
– Ако вярваме на античните извори, не само че са имали, но са я дали на елините. Става дума за културния герой на елинския свят. Елинският герой има един голям културен герой и това е Орфей. Орфей им дава не само изкуствата, музиката и прочее, той им дава писмеността. Това е най-древния пласт на паметта на елините. Орфей категорично е тракиец, никой не е оспорвал тракийската принадлежност на Орфей. Малко по-късно, когато учени започват да изследват античната писменост, те казват: първите четири души ни дадоха буквите. Спътниците на Орфей, а те са му и роднини, следващите букви ни ги дадоха още четири човека и накрая един пети ни даде дифтонгите. Същото, без музите ни разказва и Черноризец Храбър в Сказанието за писмената (б. р. – О писменех) Той не забравя да припомни на елините кой им е дал азбуката. Той им изрежда всички четирима създатели и човек като погледне кои са тия създатели, без един всичките са траки. Очевидно траките са имали писменост, друг е въпросът как се отнасят към писмеността различните типове култура. Елините имат превъзходна азбука и стават графомани, развиват това качество, развиват литературните видове и жанрове. Това графоманство идва от комплекса им, че трябва много бързо да наваксват културата на околните народи и в самата Елада има хора като Сократ, които не са написали нито един ред. Питагор не е написал също нито един ред. Това е наследеното типично тракийско качество да се преценява кое трябва и заслужава да се пише и кое не само не си заслужава, а категорично не трябва да се пише. Това е идеята за устното предаване на свещеното знание от една страна и за безсмислеността за писане на сметки, от друга страна. Това е абсурдно от гледна точка на една култура, която си представя свещеното знание като предавано без друга основа и чрез осенение. Разбира се особено елините записват т. н. „орфически химни“ и ние разполагаме с много такива текстове. Това е типичен свещен текст, но минал през литургична употреба. Този текст е преразказан, свит с избрани части и е посредник на голямото знание и участващите в една религиозна церемония. Това е причината писмеността на траките да остане много дълго време в един вид, който ние просто не можем да припознаем. Да, имаме една златна, една бакърена и една желязна книга, всички те са орфически, макар, че много често особено „златната книга“в НИМ да се препраща към етруските. Не знам защо се препраща към етруските, тя категорично е в контекста на намерените други подобни книги и като очевидно назначение и като украса, защото е с много богата украса и илюстрации изковани върху тези листчета. В един момент траките не само прописват с всички останали, защото в техните земи много рано се налага християнството. Първите църкви още със самото му разпространение през 1-ви век в България има най-малко седем апостолски църкви, т. е. Църкви създадени от апостолите или от близките им, т. е имаме дванадесет апостоли и 72 ученици на апостолите. В България е така. И първият текст на траките е на тези около делтата на Дунав, около Силистра, това са скитите и бесите. Те пишат Космография. Това е християнско разказване за създаването на света за устройството на обитаемия свят, написано на местния език.

– Какво друго сочат историческите източници?
– Следващият случай за употребата на тази писменост е т. н. „Готска библия“ От тази библия на Вулфила ние нямаме запазени текстове, това е много интересно, защото изведнъж през 16 в. „пада от небето“, за да обслужи интересите на зараждащия се немски национален дух. Патриарх Йоан Златоуст учи и пише на готски през 4-ти и 5-и век, за да проповядва на своето паство в Константинопол, който е древен тракийски град – Бизантион и в него има много траки. Не на последно място споменаваме и мисията на Никита Ремесиански, папски пратеник за превод на библията на езика на бесите. Дали това една и съща азбука, което не е изключено, дали е азбука съобразена със западните говори, не се знае. Защото до днес нищо не е запазено. Съществуват езици за литургична употреба, защото библията е преведена на гетски или готски, след това е преведена на бески. И това е не просто, за да са грамотни, а за да се извършва богослужението, за да се преведе библията на този език.

– Да се върнем в днешно време към отношенията на България и Северна Македония. Някаква прогноза имате ли как ще се развиват нещата? 
– Според мен има две причини за тези проблеми. Първата е една много груба грешка от наша страна. Предложението на македонската църква да се признае за дъщерна църква на българската църква. Оттук нататък нямаше да има никакво противоречие нито на верско, нито на историческо, нито на лингвистично основание. Защо българите не приеха това предложение? Има две обяснения. Едното е масово спряганото руско влияние, което със сигурност съществува. Има и друг момент. Постоянната подозрителност какъв ли капан ни се готови с цялото това нещо. Точно по тази причина нашите учени са безкрайно предпазливи, когато пишат нещо. И това с македонския език, ако не бяха толкова предпазливи… Защото ние десетилетия наред сме казвали, че кирилицата е създадена в Охрид от Климент Охридски, въпреки че идеално са знаели, че първите надписи на кирилица са точно в Плиска и тя няма нищо общо с азбуката на Климент Охридски. И в учебниците тази предпазливост се поддържаше и до ден днешен го пише да не засегнем някой стар авторитет, или нещо подобно. Точно заради тази предпазливост в един момент тя става осъдителна. Тя поражда основа и съвсем конкретно основание за амбициите и за претенциите на нашите съседи към българското културно минало. Това е основната причина. Другата причина разбира се е синдромът на македонизма. Но не трябва да се сърдим на македонците. Всяка нова млада нация краде чужда история, няма какво друго да прави…

Нашият гост
Веселина Вачкова е историк и културолог, директор на Историческия музей в Перущица, експерт по Късна античност в ИИИ на БАН и преподавател по история и история на културата в НГДЕК “Константин Кирил Философ” в София. Преподавала е Средновековна история в Националната художествена академия и в Нов български университет.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.