СВОБОДНО ВРЕМЕ

Шеф Михалчев за най-тежкия момент в живота му: Две седмици не знаех къде се намирам

„Обикновен човек съм, израснал в центъра на София. Най-скъпият ми подарък чеше колело „Школник“ за 35 лв. В училище не разполагах със сандвич с филе, айсберг и метално фолио. Моите сандвичи бяха във вестник, с масло и кренвирш. Аз съм висок, строен и с къси крака. Не съм самурай. Аз съм българин. Все едно да кажеш на един самурай, че е хайдутин. Страшен съм понякога в кухнята и там е имало екшъни. За да има отбор, трябва да си по-високо от другия. Има една японска поговорка. „Ако видиш пирон, който стърчи над другите, удари го с чук.“ Понякога се е случвало някой да се направи на по-така и си е тръгвал с три обувки. Светлата ми страна е семейството и обгрижването му. Синът ми трябва да има картбланш да се изучи. Той е първа година студент и изучава киберсигурност. Още от малък стаята му беше затъмнена с плътни завеси и имаше бележки да не влизаме, че има турнир“, разказва пред Мон Дьо по Нова тв шеф Петър Михалчев.

„Имам и тъмна страна, но и нея си я харесвам. Това означава, че съм натиснал някой, който се е опитал да ми сложи чатала на врата. Най-хубавото нещо, което са ме научили японците е да черпа дивиденти от лошотията или да четеш между редовете. Не харесвам определението „Умами гуру“ и по-скоро бих се определил като шун. Това е в точния момент, на перфектното място да набереш цвета от сакура (японска вишна), в точния момент, за да приготвиш от него десерт“, коментира мастър готвачът.

За поезията в кухнята

„За мен поезията е в почивния ден да се разхвърлям по гащи и чорапи и жена ми, която свири от пет годишна, да ми свири на пиано. Природата е главният готвач и тя прави поезията в кухнята. Без нея сме нищо. За разлика от Западна Европа, които искат до покоряват, надграждат и превземат, японците са на обратно. Те живеят в синхрон с природата. Фанатичен съм относно продуктите. Това да отгледаш един продукт и да го извадиш от земята, а не да го застреляш. И майка ми готви със сърце и за оризът си има своя пропорция – 5:1 или 6:1. Не мога да й обясня, че е 1:1. За мен готвенето е с много техника и различна посуда“, признава Михалчев.

За остарялата тенденция, която трябва да си отиде според него

„Не съм нито против веганите, нито против хората, които обичат месо. Това разделение трябва да се убие. Второто нещо. Виждам колеги, които работят с пинсети. Аз не работя с пинсети, а с пръчици. За да стигнеш до пинсетата, трябва да си преминал през корените си. Трябва да си готвил друсан кебап, агнешко по гергьовски, капама и след това да вземеш пинсетите. Само да вметна, че съм завършил военна медицина и съм наясно с инструментите. Също така относно блендърите – не всеки продукт подлежи на блендиране и така му се губят ценни съставки и аромати“, коментира шеф готвачът.

„Започнах осми срещу девети клас в кухнята и веднъж не получих заплата и тогава плаках в кухнята. Исках да си купя слънчеви очила“, споделя кога е плакал в кухнята.

За успеха, съпровождал го през годините

„Аз съм като камък, който устоява на това, което трябва да се направи. Но при мен важи и правилото не на всяка цена. На мен слава не ми трябва, а пари. Нямам опиянение от славата и все още стъпвам на земята. Относно инцидента с Андре Токев аз съм му говорил много пъти. Той не е джигит, а алкохола го спъна. Истинското каране е не по пътищата, а на пистата. Аз когато пия, имам шофьор. Ако пия едно-две питиета с колеги, имаме шофьор, който си е на договор към ресторанта. Мисля, че шеф Токев си извади поука, защото е изключителен характер. Счупи си главата и съм сигурен, че няма да посегне към алкохола“, коментира славата и последствията от нея.

„Труден избор беше да прекратя с кулинарното предаване. Тръгвам си на любимото число – 7 или когато започвам да усещам, че съм натрапник или не мога да се справя с дадена ситуация. Не мисля, че съм се изчерпал и при шеф Виктор Ангелов показах една работа с голяма риба. Беше интересно и атрактивно. Мога да показвам още доста неща.“

За предстоящите нови проекти

„Мисля за отварянето на ново заведение“

За най-тежкия момент в живота му

„Когато ни затвориха, защото кухнята е нашия втори дом. Две седмици не знаех къде се намирам. Мислехме за доставките до вкъщи, но аз съм против тях. Нашата храна около 95% от нея не става за доставка да вкъщи. Затова беше голямо лутане. Също така и смъртта на баща ми. Когато си замина стария бухал беше срив. Понякога ми се иска да заплача, но ми става смешно. Липсва ми много за щуротиите, за наученото от него. Беше ми много интересно да се разхождам в лабораториите в Института по зара и паразитни болести. Баща ми ме научи да карам кола, да плувам“, признава Петър Михалчев.

„Любовта на живота ми носи името Марио – синът ми, който е от любовта на живота ми Ина. Избрах я, защото е красива и умна, а тя първо избра мен, защото съм тъп и може да ме манипулира. Истината е, че говорим за химия. Не съм от най-романтичните хора. Имал съм и сполучливи изненади и не толкова. Мисля, че днес ме харесва, защото не се предавам лесно.

„Ако бях Господ щях да кажа за Шеф Михалчев, че е Свети Петър ключаря.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.