СВОБОДНО ВРЕМЕ

Преборихме се с предразсъдъците на близките

Когато преди три години съпругата ми Юлия почина, имах усещането, че загубих светлината на живота си. Тя беше моята първа любов и най-вярната ми подкрепа. Бракът ни продължи 35 години и когато дойде време да се радваме заслужено на спокойни старини, жена ми ме напусна внезапно. Ако беше боледувала, вероятно щях да приема със смирение края й, но една вечер Юлия просто поиска чаша вода, въздъхна тихо и склопи очи. Първоначално не разбрах какво се случва, помислих си, че е заспала, и едва час по-късно забелязах, че е починала. Няма да описвам последвалия шок и мъка по загубата на дългогодишната ми половинка. След тях настъпи и самотата и усещането, че се превръщам в товар за близките си.

С дъщеря ми Катя по принцип трудно намирахме общ език, тя е сложна и конфликтна личност, а след смъртта на майка й пропастта между нас стана още по-голяма. Катя не изчака да минат 40 дни и дойде да търси наследство. Без да прояви и капка уважение към болката ми, дъщеря ми взе златните пръстени на покойната с думите, че приживе майка й изявила воля да й ги подари. Аз не знаех съпругата ми да е изказвала подобно желание, но си замълчах. Катя обаче не се спря дотук. След пръстените последваха кристалните чаши и порцелановият сервиз за гости, на които жена ми много държеше. Наистина ние нямаме друго дете и въпреки че е наша единствена наследница, в онзи момент дъщеря ми по нищо не се различаваше от нахлул в дома ми нагъл крадец. Постъпката й ме огорчи и възмутено я попитах защо взима спомените ми от току-що починалата си майка. Катя ме изгледа и спокойно отговори, че сега, когато майка й я нямало, тя била господарката в къщата и не искала някоя чужда жена да й отмъкне наследството. Замълчах, шокиран от грозните й думи.

Виж и това:  Три животни в една картинка без да броим кучето

С времето все повече се затворих в себе си, изолирах се и рядко излизах сред хора. Почти всяка седмица посещавах гроба на съпругата си. Сядах на пейката, затварях очи, опитвайки се да си припомня уханието и топлината на любимата ми жена. В такива моменти ме връхлиташе страшна мъка, притискаше ме в гърдите, оставяйки ме без дъх.

Преди две години, точно на рождения ден на Юлия, с букет цветя отново стоях на гроба, когато внезапно ми прилоша. Дали от нахлулите спомени, или от силната жега, по челото ми се стичаше пот, а сърцето ми биеше учестено. Изведнъж чух глас до себе си: „Господине, добре ли сте? Да извикам ли помощ?“ Вдигнах премрежен поглед и насреща си видях слабичка жена, горе-долу на моята възраст, която ме гледаше притеснено. Кимнах с глава и неуверено поех шишето с вода, което тя ми подаде. Без да чака покана, непознатата седна до мен, посочи надгробния камък и пак попита: „Това вашата съпруга ли е?“ Сдържайки сълзите си, тихо отговорих: „Да, казваше се Юлия и днес имаше рожден ден.“ Непознатата ме погледна със съчувствие и леко положи ръка върху моята. Вероятно на друго място и време жестът й би бил странен, дори недопустим за хора, които не се познават, но в онзи момент това беше нейният начин да ми покаже подкрепата си. Малко по-късно заедно си тръгнахме от гробищата.

Тази среща се оказа съдбовна, защото оттогава с нея вървим неразделно рамо до рамо. Лидия се оказа невероятна жена. Самата тя също беше вдовица, само че за разлика от мен нямаше деца. С мъжа си изградили семейство в доста зряла възраст и не успели да си родят. Неусетно се сближихме дотолкова, че решихме да си дадем шанс. Не мога да кажа, че сме влюбени един в друг, просто и двамата търсим утеха и най-вече другар през старостта си. Но не всичко е толкова лесно. Първо против нас застана дъщеря ми. Когато доведох Лидия да се запознаят, Катя се развика, че майка й още не е изстинала, а аз бързам да я прежаля. После се обърна към новата ми избраница и съскайки, й заяви, че кракът й нямало да стъпи в къщата ни. Няколко дни по-късно намерих брачната халка на Юлия върху куп снимки от младостта ни. Прибрах ги обратно в шкафа, мислейки си колко лоша трябва да е дъщеря ми, за да иска да ме обрече на живот в самота. Добре, че Лидия излезе борбена жена и не се уплаши от атаките на Катя.

Виж и това:  ООН: Заради войната: „Гответе се за ада”

Днес живеем в нейния апартамент. Своето жилище го оставих на Катя, а тя и бездруго обра всичко ценно. Халал да й е! Въпреки че с втората ми съпруга имаме своите трудности, не се оплакваме. Много от близките ни се отдръпнаха от нас, а някои ни заклеймиха, че на „стари години“ се правим на младоженци и би трябвало да се засрамим. И двамата знаем, че няма от какво да се срамуваме. Защо да се разкайваме, че избрахме щастието пред това вечно да оплакваме покойните си съпрузи? Ние никога няма да ги забравим, ще продължаваме да ги носим в сърцата си, но сега, когато ни налегне мъката, имаме рамо, на което да положим глава, изплаквайки горчивината в душата си.

Владимир

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.