СВОБОДНО ВРЕМЕ

Най-безценното послание на Дамян Дамянов

Каквото и да кажем за Дамян Дамянов, все ще е малко. Той е човекът, който накара няколко поколение да се влюбят в неговата поезия и да открият себе си чрез нея. И дори сега, толкова години след смъртта му, великите стихове на Дамянов продължават да ни вдъхновяват със страшна сила.

На 07 юни, 1999-та година Николай Хайтов пише следните думи: “Вчера сутринта България загуби един от най-четените и обичани свои поети.Той е най-големият страдалец сред съвременните български поети, който въпреки невероятно тежкото си състояние успя да запази достойнството си и творческата си репутация. Като поет ще заеме видно място в българската литературна история “

Дамян Дамянов винаги ще остане жив със словото, което ни остави и с това послание, написано от него и адресирано до нас…

„Приятелю,
Към теб, познатия и непознатия, далечния и близкия, многоликия и многоименния, който затваряш книжката ми, са отправени тези мои редове. Не ги вземай за послеслов — никога не съм обичал послесловите, смятал съм ги за най-излишните страници в една книга, страници с две единствени предназначения: или да обяснят и оправдаят написаното, или да бъдат прескачани при четене. А да обясняваш това, което в цяла книга не си успял да обясниш, е нелепо и глупаво. Не смятам да правя това. Правя го за пръв път, като нещо необичайно, защото необичайни са и стихотворенията, събрани тук, и времето, в което съм ги писал — 1989–1992. Това време остана като най-тежкото и най-мъчното в живота ми. То ожули и оболи и мен, и теб, кого повече, кого по-малко; едни го нарекоха „време на промяната“, други — на кризата, трети — на реставрацията. А за мен то остана време на най-страшните междучовешки вражди и отчужденост, на най-дълбоката нравствена криза, време на отчаянието, самотата и болката. Време, което раздели хората, овражди ги и зася най-отровните семена в душите им.“
4.06.1993 г. Дамян Дамянов

Ето някои от най-удивителните му стихотворения и откъси от тях

Казваш ми: „Тежък и мъчен човек!“
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота – ни лесен, ни лек –
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път –
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух – пушек лек –
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тежък и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!

Мъчен човек

„Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез…“

Когато си на дъното

„Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж –
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола…“

Интимно

„Лъжа ли беше първата ни ласка?
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж – роден, но неживял?…“

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя… тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.
Нима?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Ревност

Добрите хора страдат неизбежно,
усмивката им винаги е мила,
дори прощават изневяра нежно,
защото любят, любят с тиха сила.

Добрите хора винаги ги мамят,
утеха в добрината си намират.
Когато за света ги вече няма,
тогава ги желаят и разбират.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.